РАЗМИСЛИ ЗА ВСЕКИ ДЕН

Тръгваш. Вървиш. Спираш. Оглеждаш се преди да пресечеш и отново повтаряш… Тръгваш. Вървиш. Спираш. Всеки е имал това усещане, провеждайки разговор, в който силния дисонанс между двете страни крещи с всичка сила. Но тук, знаците за движение, пътната маркировка и светофари отсъстват. Ти си регулировчик и участник в движението. Усещането, да се опиташ да кажеш нещо, но думите трудно се изричат, тъй като отсрещната страна не би те разбрала. Смразяващата празнина, която се получава те изпраща в небитието на безмълвието. Водовъртеж от повтарящи се ситуации, които ни връщат отново и отново в изходна позиция, за да научим и повторим уроците на ново ниво на интелектуална и емоционална сложност.

Урок след урок, се научаваме на повече проницателност и умятност. Спиралата от действия, компромиси и саможертви в името на безконфликтно вземане на решения се разширява, като усвояваме нови и нови похвати. След време тези събития оказват влияние върху подредбата на нашия живот. Система от добре скачени съдове, в която нищо не се губи и всичко се модифицира. Синергия на високо ниво, която дава отражение за в бъдеще. Помъдряли, надраснали проблемите сме готови за новия урок, но не забравили предходния. Готови за поредната „жертва“ в името на израстването на самоличността ни. Парадигма наречена живот. От разстояние на времето тази жертва се е трансформирала в дисциплина. Пар екселанс ние сме воини, осъзнато отказали се от старото статукво, за да открием път за развитие, навлизайки в нов етап.

Целта не е просто да вземем надмощие в определена ситуация, а да се научим. Да се научим да живеем, а не просто да вегетираме между раждането и смъртта. Тогава приказката би имала съвсем различен завършек. Ние не просто сме извървяли многобройните криволичещи пътеки, но сме ги и опознали. Животът често е жесток, но доколко ще бъде красив зависи от нас. Подаръкът, който може да направим за света е да се захванем в ръце, ангажирайки се с цялата си отговорност, да дадем и приемем всичко в замяна, учейки се как да бъдем хора.

Това пътуване и препускане през ежедневието ни прилича донякъде на повторно нанасяне в къща. Отначало се нанасяме в отчасти обзаведена с определени обичаи, привички, нагласи и убеждения, останали ни в завещание от нашите семейства. Някои хора през целия си живот не подобряват своя дом. Без никакви новости, пренареждания по свой вкус и инвестиции. Апропо те не развиват своята самоличност и стил. В този ред на мисли, ако живеем с манията да преобразим света по наше подобие или да накараме другия да се съгласи с нас, резултатът винаги ще е страх, че заобикалящата ни обстановка ще се промени и няма да осъществим и имаме онова, което желаем. Изходът не е в това да накараме другите да се променят, а в собствената ни смелост. Момент на скок, действие и решителност. Да предложим на света нашата собствена истина без настояване другите да я приемат.

Така че в етапите на пътуванията си винаги сме и прекалено верни на себе си, и прекалено сходни помежду си. Искам да вярвам, че в края на приказката, независимо от това, дали героят е победил или не, всеки като се обърне ще остане с усещането за смисъл, за научен урок. Дирите му са се врязали в пясъка на времето. Нека да дерзаем с небоязливо сърце!

Оставить комментарий