История на парите

Как парите се утвърждават като платежно средство или инструмент за натрупване на богатство от самото начало на човешката история?

Статер

Лидия, Йония, Персийска империя, Древна Гърция и територията на днешна България, IX  век пр. н.е.

Статерът се счита за най-старата парична единица, успяла да завладее древния свят. Според археолозите тези монети са били „оригиналните“ съвременни долари, евро, рубли и други валути. Статерите са на възраст повече от 2500-3000 години. Те били изработени от електрон — смес от сребро и злато. На лицевата страна имало изображение на лъв, а от обратната страна се виждала следа от мощен удар с чук. След известно време, в резултат на търговските отношения, статерите мигрирали към Древна Гърция и след това се разпространили и в други страни. Археолозите са открили статери на територията на Палестина и България.  Установено било, че най-старите монети в света били сечени активно в древна Лидия и Йония. Активното развитие на търговията на територията на съвременна Турция и България води до появата монетите по тези места. Съществували няколко варианта монети, които се различавали по образа на лъва, формата на вдлъбнатината от вътрешната страна и теглото: лидийски статер (14 гр.); шести статер (2,35 гр.); дванадесети статер (1.18 гр.)

 Дарик и сикъл

Персийска империя, края на VI век пр.н.е.

Никой не знае кой и кога е измислил парите. Артефакти са изпълнявали една или няколко функции на парите: универсален еквивалент, платежно средство или средство за натрупване на богатство са съществували от самото начало на човешката история. Смята се, че първите монети са започнали да се секат през VII-VI в. пр.н.е. от Алиат, цар на Лидия (дн. Западна Турция). Малко след това Кир II Велики, основател на Персийската империя, завладял Лидия (последният й независим владетел е синът на Алиат — прочутия Крез) — и поставил основата на разпространението на това остроумно изобретение – монетите.

Към края на VI век пр.н.е., при Дарий 1 в Персийската империя вече се била сформирала пълноценна парична система. Тя включвала сребърни „сикли“ (около 5,5 грама; библейски „сикъл“ или „шекел“ ) и златни „дарики“ (около 8,5 грама).  Дарий решил, че дарикът трябва да бъде равен на 20 сикли, тоест системата се основавала на биметалния стандарт — твърдо съотношение на цените от два метала. Така съотношението цена злато — сребро се изразявало 1:13 (след това цената на златото плавно се увеличавала до XIX век до съотношение 1:15,5).

Гърците наричали персийските дарики и сикли „стрели“, защото на тях били изсечени формите на воин с лък. В IV век пр.н.е. персите подкупили атиняните и фивийците за да нападнат Спарта и принудили войската на спартанския цар Агезилай да напусне Персия.  Според гръцкият историк Плутарх, Агезилай в отговор излъгал, че персийския цар го е изгонил с помощта на десет хиляти войници.

Конкуренцията на сиклите в Персийската империя били гръцките сребърни монети – драхми. Гърците почти не изсичали златни монети. Чак Филип Македонски, баща на Александър Велики започнал да сече собствена златна монета, която гърците нарекли „Дарик на Филип“.

Дариките били приемани навсякъде – от Гърция до Индия и понякога били наричани първа международна резервна валута. Сеченето на дариките било прекратено след разгрома на Персийската империя от Александър Македонски. Междудругото неговата нова монета си приличала на дарика по размер, тегло и чистота.

 Солид

 Римска империя, IV  век пр.н.е.

Римската парична система била доста сложна, особено в периода на Късната империя: златни, сребърни и медни монети, общоимперски и местни, монети на различни императори и узурпатори, признати от едни и непризнати от други. Особено объркана била ситуацията след т.н. криза на III век – период на непрестанни войни и разпад на държави. Император Диоклециан (управлял в периода 284-305 г.) за да възстанови единството се наложило да направи реформи, които променили империята почти до неузнаваемост. Една от тях била въвеждането на нова общоимперска златна монета — солид. Монетата влязла в по-широко обръщение при наследника на Диоклециан, а най-вече при Константин Велики, като и досега солидът се асоциира с преимущество заради неговото име.

Солидът на Константин тежал около 4,5 грама и бил сечен от чисто злато. Широкото му разпространение и стабилност помогнали повече или по-малко за стабилизиране на цените в империята, а съшо така и на държавните финанси. Самото име solidus (лат. «Цялостен» — от същата дума произлизало «солиден» и «солидарност») трябвало да подчертава неговата надеждност.

Златото, от което правели солидите се добивало в източната част на Римската империя. С окончателния си разпад през V в. златни монети на Запад почти нямало. Варварските кралства и империята на Карл Велики трябвало да се задоволят със сребърни пари. На Изток във Византия сеченето на солидите продължавало като там те се наричали „номизми“ (гръц. νόμισμα – „монети“, „валута“).  В следващите пет века номизмите (на Запад ги наричали безанти – от названието Византия) били основна валута в Средиземноморието. В края на VII век арабите  започнали да секат златни динари по тяхно подобие.

От XI век византийските императори затънали в опустошителни войни и започнали да намаляват съдържанието на злато в номизмата. В резултат на това през XIII век толкова се обезценила, че се наложило на италиански градове-държави процъфтяващите от средиземноморска търговия,  да направят по-стабилни златни монети – флорини и дукати.

Флорин и дукат

Флорентийска и Венецианска република, XIII век

С разпада на Римската империя, притокът на злато в Западна Европа силно намалял. Сеченето на златни монети не спряло, но количествата били толкова нищожни, а цената толкова висока, че били почти безполезни в търговията. Европейското пазар разчитал изцяло на среброто. До средата на XIII век в Италия търговията нараснала толкова много, че търговците трябвало да оперират с огромни количество сребро, а неговото съхранение и транспортиране се е превърнало в сериозно затруднение. В същото време благодарение на търговията на изток златото при италианските търговци значително се увеличило. Единственото затруднение било, че по-богатите италиански градове били зависими от Свещената Римска империя, която не искала да споделя с тях монопола на сеченето на монети.

Въпреки това през 1250 г. Флоренция в резултат на поредното въстание престанала да се подчинява на императора. Още през 1252 г. там започнало да се сече флорин — първата масивна европейска златна монета след солида на Константин Велики.

Флоринът съдържал около 3,5 грама химическо злато. През 1284 г. Венеция започнала да сече собствена златна монета по образец на флорина. Тя била наречена дукат („херцогска монета“ или „монета на дожа“). Флорините се разпространявали по Европа благодарение на заемите на флоренцианските банкери (семейства Скали, Барди, Перуци, а от XV век и Медичи) предоставяни на европейските аристократи и крале, а дукатите се разпространявали благодарение на венецианската търговия в Средиземноморието. Така Северна Европа при сеченето на своите монети се ориентирала  към флоренцианската монета, а южна Европа и Близкия Изток към венецианската монета, макар че нямало съществена разлика между тях.

През XIV век в Германия и Холандия започнали да секат гулдени по образец на флорина (от gulden – „златен“), а английските и унгарските подобия на флорина даже съхранили неговото название (към него се отнася и съвременната унгарска монета — форинт).  Османската империя, която била най-големият търговски партньор на Венеция, започнала да сече султани – подобие на дукатите през XV век.

Сеченето на флоренцианските флорини било прекратено в XVI век, а венецианският дукат се задържал до 1797 г., когато Наполеон унищожил Венецианската република. Най-впечатляващото в историята на дуката било, че в края на XVIII  век той имал такова съдържание злато, каквото имал и при появяването си през XIII век.  Той показал стабилност въпреки икономическите и политически катаклизми през всичките пет столетия, и бил безспорен еталон на фона на всички останали европейски валути. Така може да се потвърди, че венецианския дукат бил най-стабилната валута в световната история.

Златна перпера

Второ българско царство, XII век

Златната перпера открита през 1934 г. и съхранена в Археологическия музей на БАН е единствената запазена златна монета от този вид. Монетата тежи 4,33 гр, диаметърът ѝ е 30 mm и е изработена от 18 каратово злато. Има леко корубеста форма. На едната ѝ страна са изобразени прави и в анфас Иван Асен II и Димитър Солунски. С едната си ръка светецът подава на царя меч, а с другата поставя на главата му корона. Надписите гласят: „Йоан Асен  цар“ и „Свети Димитър“. На другата страна е изобразен Иисус Христос Пантократор. Надписът е „Иисус Христос, цар на славата.“ Поради голямото сходство на тази монета с монетите на Теодор Комнин, се предполага, че Иван Асен II е поръчал изсичането на своите златни монети в Солунската монетарница.

Билонни монети – Запазени са около стотина броя. От едната страна са изобразени царят и свети Димитър Солунски. Изправени и в анфас, те държат жезъл с многолъчева звезда. На обратната страна има допоясно изображение на Христос Пантократор. Вероятно са сечени  в Солунската монетарница. Теглото им е между 3,00 и 3,08 гр.

Песо

Испания, XV век

Когато през 1498 г.  Васко да Гама открил пряк път към Индия, европейците се надявали на изгодна търговия, но разбрали, че нямало какво да предложат на покупателите от Изтока. По това време Европа била в дъното на световната икономика и не произвеждала нещо, което би заинтересувало индийците.

По същото време испанските конквистадори покорили Мексико и Перу. Към средата на XVI век на територията на днешна Боливия те намерили няколко огромни находища на сребро, в това число и Потоси или Серро-Рико (“Богатата гора“), почти изцяло състоящ се от сребърна руда. Среброто постоянно се търсело на Изток в замяна на коприна и подправки от Запада.

В монетните дворове, построени точно до рудниците, испанците секли песо (исп. pesos de ocho, буквално „песо-осмица“: 1 песо се обменяло за 8 реала) – големи сребърни монети по образец на германския талер (тегло 28-29 грама, чистота около 80%). От Новия свят песото се ползвало по два големи световни потока: първият – чрез Атлантически океан до Севиля и оттам по цяла Европа и Средиземноморието, а така и към Индия по пътя на Васко да Гама; вторият – чрез Тихи океан към Китай и към островите от Малайския архипелаг. Основният транзитен пункт във втория маршрут бил гр. Манила във Филипините, основан от испанците през 1571 г. — от този момент потоци от сребро започнали да се разпространяват по целия свят и търговията станала в пълния смисъл глобална.

Към края на XVI век испанските песо-осмици, сечени в Мексико и Перу, станали най-разпространената сребърна монета в света. С тях се плащало навсякъде – от Ямайка – до Ява и от Архангелск до нос Добра надежда. Това била първата наистина световна валута. С такъв статус тя успяла да се задържи до XVIII век.

Монетата имала множество наименования на различни езици. Например на английски я наричали или piece of eight  («парче от осем») или долар; на китайски – шуанчжу («два стълба»); на италиански – piastra (“плитка“). От последното наименование произлиза и най-популярното название на песото – пиастър.

Гвинея

Англия, XVII век

През 1660 г. приключил единственият в историята на Англия експеримент републиканското управление:  след две деситилетия граждански войни и политически хаус в страната се завърнал кралят. Това бил Карл II Стюарт, син на Карл I, екзекутиран през 1649г. Новият монарх бързал да заличи всякакви спомени от миналото, когато страната била управлявана от убийците на баща му. Той нямал търпение да извади от обръщение парите изсечени от тях, и да ги замени с нови със своят образ. Проблемът бил в това, че Кралския монетен двор постоянно изпитвал недостиг на суровини. Собствените природни запаси от сребро в Англия били малки и било нерентабилно да го добиват, тъй като пазарът бил залят с евтино сребро от испанските колонии в Америка. В Англия нямало никакви находища на злато. Тоест, за да сече монети, трябвало или да купува метали от чужбина или да изкупува стари монети от собственото си население.

Веднага след идването на престола, Карл създал Компания на кралските предприемачи търгуващи с Африка. Тя бързо се развила в Гвинея, регион в западна Африка, откъдето европейците изнасяли роби, слонова кост и злато. От гвинейското злато Карл започнал да сече нова монета, която нарекъл гвинея (guinea).

Историята на английските пари от втората половина на XVII до началото на XVIII век, било главно историята на борбата за поддържане на биметалния стандарт, тоест на паричната система, основана на  твърдо съотношение злато към сребро. В Амстердам в тогавашния световен център за валутни операции и търговия на скъпоценни метали, една единица злато била равна на 15 единици сребро. В Англия златото се ценяло по-високо – не по-малко от 15,5 единици. Работата била в това, че в обръщение имало огромно количество стари монети (голяма част от тях били пуснати в обръщение преди 40, 50, и дори 100 години), износени по краищата, а дори имало и фалшиви. Никой не се доверявал на сребърните пари,  докато гвинеите, сравнително редки и добре защитени от фалшифициране (те били изсечени с машина), се радвали на всеобщо доверие и затова вървели с премия към номиналната цена.

Гвинеята имала номинална стойност от 1 фунт стерлинги (20 сребърни шилинга), но всъщност те никога не са давали по-малко от 21 шилинга за нея. Това означавало, че ако стопите сребърните пари в кюлчета, изнесете ги в Амстердам и ги продадете на грамаж, можете да получите печалба от пет процента минус производствените и транспортните разходи (среброто като стока било по-скъпо, отколкото английски монети). До 1690 г. курсът на гвинеите достига 30 шилинга. Печалбата от износа на сребро от Англия се увеличила толкова, че сребърните пари, които напускали Кралския монетен двор в Тауър, често не са имали време да изстинат, преди да бъдат изпратени в Амстердам.

Сеченето на гвинеи спряло в 1813 г., а през 1817 г. като нов стандарт на златната монета бил пуснат в обръщение номинал от 1 фунт стерлинги.  Независимо от това, гвинеята, като бройна единица равна на 21 шилинга (1,05 паунда) просъществувала докато паундът се преобразувал в десетичен през 1971 г. Точно като бройна единица, тя непрекъснато се срещала във викторианската литература, включително в разказите за Шерлок Холмс.

Ефимок със знак

Русия, XVII век

Основният проблем на парите в Русия от древни времена било отсъствието на собствени скъпоценни метали. В Източно-европейската равнина нямало големи находища нито на злато, нито на сребро, а сибирските находища започнали да бъдат експлоатирани чак в средата на XVIII век. Дотогава пари били сечени само от внесеното в страната сребро. В XVI-XVII век то било внасяно във формата на талери – големи европейски монети, които били ползвани от чуждите покупатели за разплащане на руските експортни стоки. Най-старата от тези монети била йоахимсталер от началото на 16 век. В Русия той получил прякор Ефимки. Същото име впоследствие се разпространило и на други талерови монети.

В руските дворове ефимките се топели, а от полученото сребро били сечени копейки. От един ефимок средно излизали 64 копейки. В същото време официалният валутен курс от средата на XVII век е бил 50 копейки за ефимок — разликата била в печалбата на хазната.

През 1654 г., при цар Алексей Михайлович в Русия било проведена голяма парична реформа: започнали да секат медни копейки, а също така сребърна рубла по образец на талера. Проблема бил в това, че старата рубла която основно била в обръщение се състояла от около 47 грама сребро, а новата рубла всичко на всичко от 28-29 грама. Цената на старите пари била значително по-висока от номиналната и хората започнали да ги крият. Новата рубла не била толкова жизнеспособна.

Чак в 1655 г. царските съветници измислили нов начин: талерите не ги топели, а просто ги щамповали с печат (това се наричало „знак“) и ги пуснали в обращение с номинална стойност 64 копейки. Съкровищницата не губела нищо, спестявайки от отпадъци (загуба на тегло на сребро по време на топенето) и за възнаграждение на майсторите на пари.

Въпреки това, ефимокът със знак също не се задържа дълго: медните пари скоро почти напълно заместили всякакво сребро от обръщение, цените започнали да се покачват, а случаят приключил с Медния бунт от 1662 г. и отмяната на всички иновации в паричната сфера. Рублата, по модела на талер, се появила в Русия едва половин век по-късно по инициатива на Петър I.

Жерминален франк

Френска република, XVIII век

Първата в света десетична валута (десетична парична система — парична система, при която основната парична единица се дели на 10, 100 или 1000 единици) била рублата – която се затвърдила окончателно в началото на XVIII век, при Петър I. Но това било по-скоро стечение на обстоятелствата. В края на XVIII век изведнъж няколко държави започнали съзнателно да конвертират валутите си по десетичния принцип: САЩ (1 долар = 100 цента), швейцарският кантон Женева (1 Женева = 10 дезима) и накрая революционна Франция (1 франк = 10 дезима = 100 сантима).

Националната конвенция, най-висшият законодателен и изпълнителен орган на Френската република, въвежда новата валута на 18-ия жерминал на третата година на републиката според революционния календар (7 април 1795 г. Григориан), оттук идва името й – жерминален франк. Както при стария режим, паричната система била основана на биметализма, тоест твърдо съотношение на цената на злато и сребро. Това съотношение било определено в съотношение  1:15,5. Най-известната монета на тази система е наполеондор („златен наполеон“) — монета от 20 франка, въведена през 1803 г.

Новата парична система била основана на близко до пазарното съотношение злато към сребро и на удобна десетична размяна, заедно с наполеоновите завоевания,по цяла Европа. Това било едно от онези революционни постижения, преживели самата революция: след Наполеон парите по същите модели, макар и с различни изображения и имена, продължавали да се секат във Франция и в много други страни.

Именно тази система била в основата на първия европейски валутен съюз – т.н. Латински съюз, създаден през 1865 г. Първоначално в него влизали Франция, Белгия, Италия и Швейцария. През следващите десет години на този стандарт преминали и много други страни, в това число Австро-Унгария, Гърция, Испания,  Финландия (автономия в състава на Руската империя, имаща собствена валута през 1860 г. по указа на Александър II), а също така и Венецуела, Колумбия, Перу и балканските страни излезли от състава на Османската империя – Албания, България и Сърбия.

Още през 1870-те, поради спада на цените на среброто, Съюзът всъщност преминал към златния стандарт. Най-накрая се разпаднал с избухването на Първата световна война. Златните резервни монети в много страни все още били сечени според спецификациите на Латинския валутен съюз (размер, тегло, тест) — с други думи, според стандарта на франка.

Редакция и превод: Даниел Нунев

Използвани източници:

Базилевич К. В. Денежная реформа Алексея Михайловича и восстание в Москве в 1662 году. М.; Л., 1936.

Мельникова А. С. Русские монеты от Ивана Грозного до Петра Первого (история русской денежной системы с 1533 по 1682 год). М., 1989.

Barret W. World Bullion Flows, 1450–1800. The Rise of Merchant Empires. Long-Distance Trade in the Early Modern World, 1350–1750. Cambridge University Press, 1990.

Brewer J. The Sinews of Power. War, Money and the English Sate, 1688–1783. Harvard University Press, 1989.

Craig J. Newton at the Mint. Cambridge University Press, 1946.

Оставить комментарий